Почина режисьорът Димитър Гочев

Митко.

Чувстваше се малко нелепо в ролята си на звезда - с последователи и фенове, с награди и като главен герой на монографии. Интересуваше го само театърът. Всъщност - само хората. Хората, от които живее театърът. Техните мозъци и тела. Хората, които правят театъра. Неговата трупа.

Митко.

Гореше свещта от двата края. Живееше с театъра, живееше в театъра. Когато се налагаше, говореше за театъра, но най-вече го правеше. Правеше го от хора, правеше го с хора.

Митко.

Митко и театърът. Митко и хората.

Утре вестниците ще пишат много за Митко. За постановките и наградите. За скандалите. За пъпната му връзка с Хайнер Мюлер. За уискито и цигарите. За огромното му сърце. За трупата му, за приятелите и семейството му. За Първомай, за жилавата му българска идентичност. И ще го качат на пиедестал. Не че не му се полага. Полага му се повече, отколкото на мнозина други. Но той не искаше това. Той искаше хората. Така и умря: препълнен с хора, препълнен с театър.

Митко.

Ще липсваш на хората, Митко.