Пророчествата на Солженицин

Александър Солженицин, руският пророк и моралист, със сигурност би проявил разбиране за осъществената от Путин анексия на Крим, пише Керстин Холм на страниците на "Франкфуртер Алгемайне Цайтунг". Вечният дисидент и патриот не би окачествил това действие като неоимпериалистически акт, а по-скоро като "консолидация на изконното", тоест - сливане на територии, които така или иначе са едно цяло.

Солженицин е всъщност изолационист - той смята, че народът му е "исторически преуморен", поради което е твърдо против разхитителните ангажименти в Северен Кавказ, например. Той определя съдбовните региони Кавказ и Централна Азия като "мекото шкембе" на Русия, в което страната лесно може да си докара "сериозно хронично заболяване". Но традиционните руски заселнически земи - от Северен Казахстан през Източна и Южна Украйна до Одеса - Солженицин разглежда като легитимни руски територии, в които болшевишките авантюристи произволно са прокарали нови граници, за да повишат поносимостта към Съветския съюз у елитите в новите републики. Нещо повече - Солженицин разглежда Крим като "естествена южна граница на Русия", пише в тази връзка и "Нойе Цюрхер Цайтунг".

Моделът на Солженицин

Политическо-моралисткото завещание на Солженицин се състои в това, че той, особено в последните години от живота си, обявява "опазването" на сливащия се народ като най-важната държавническа цел на Русия. Преследваният от КГБ хронист на ГУЛАГ е консервативен, което се дължи на изживените от него лични катастрофи. Носталгията по царизма му е чужда, отношението му към политиците е несантиментално. Той смята последния цар Николай II за особено некомпетентен, поради което е на мнение, че идеализирането му като мъченик е най-малкото нередно и кичозно. Държавниците, както подчертава Солженицин многократно, трябва да бъдат оценявани по тяхната политическа дейност, а не според личността им. Залезът на царската империя е според него катастрофа "само" поради факта, че бликналата покрай този процес революционна енергия погубва току-що зародилите се структури на местното самоуправление. А именно то - според Солженицин, е един от най-важните елементи на истинската демокрация.

Начинът на мислене на Солженицин може да бъде разбран само от този, който гледа на света не като на шахматна дъска, а като на кълбо от проблеми, от което кълбо разумният човек подбира най-малкото зло, за да предотврати най-голямото. Отраженията на пазарната икономика, които карат незрелите му сънародници да тичат след "златния милиард", са според писателя разрушителни. Солженицин застъпва тази теза чак до смъртта си през 2008 година.

Русия е бедна империя. Там масово благосъстояние не може да има - най-малкото заради свръхголемината на тази страна. Солженицин, за когото благото на човечеството зависи изцяло от способността му да се самоограничава, никога не е криел, че не вижда нищо благословено в гръмко проповядваните от Запада човешки права, при положение, че спазването и гарантирането им води паралелно и до разтоварване от задължения. Либералната идеология, която кара хората да вярват, че имат правото да се обогатяват, води в руския контекст до нещо фатално: клептокрацията на онези, които се отличават със способността да се налагат.

Солженицин не отхвърля и насилието, ако чрез него може да се предотврати анархията и саморазрушението на обществото. Негов любим герой е министър-председателят на последния цар - Пьотр Столипин, който системно насърчава самоинициативата на селяните и същевременно разпорежда обесването на хиляди революционери. В негова чест бесилката се сдобива с ново име - наричат я "столипинска вратовръзка".

Солженицин не е привърженик на западната система, в рамките на която отделният човек явно може да прави каквото му харесва. Той предпочита модела, при който е налице ясно и справедливо разпределение на свободите и задълженията. Затова и през 2006-та Солженицин застава на страната на руския патриарх Кирил, който подлага на критики западната култура с аргумента, че съблюдаването на правата и желанията на отделния човек не бива да вреди нито на родината, нито на религиозните или националните чувства на останалите.

Солженицин и аскетизмът

Солженицин е праруски патриот и поради това, че определя аскетичния начин на живот, на който са обречени повечето руснаци, като като един вид достойно за подражание свойство. Той е щастлив, че сънародниците му не са част от "златния милиард" и съответно отричат западния секуларизъм. В това отношение Солженицин играе ролята на поддръжник на църквата, макар да критикува нейните потиснически структури и да не си прави никакви илюзии по отношение на корупционните ѝ проблеми.

Солженицин, който прекарва няколко години в лагери за принудителен труд, а впоследствие е лишен от гражданство и живее 17 години в Америка, е убеден, че западната цивилизация и най-вече НАТО затягат все повече примката около Русия. В неговите очи това представлява заплаха и за християнската цивилизация, чийто смисъл той вижда в способността за самоограничение. В същото време писателят предрича, че вследствие на "свиването" на руското население в недалечно бъдеще културата на страната може да добие главно ислямски или дори китайски облик. Солженицин приветства политиката на Путин за сближаване с мюсюлманския свят и с Китай и я определя като далновидна. Може би именно затова възпитаникът на КГБ Путин прощава на Солженицин всички негови изказвания, в които той си позволява да клейми новата власт на тайните служби като човеконенавистна и пагубна.